понеделник, 11 май 2009 г.
неделя, 10 май 2009 г.
Тежко ми е....когато започна да мисля
Мисля, следователно съществувам...Ха! Познавам толкова хора, които значи изобщо не съществуват!Понякога, разбира се, и аз самата не съществувам.В кратките моменти на моето съществуване (мисловния процес) винаги стигам до затворените врати, до които навярно по-голямата част от човечеството стига. Проблемите с мисленето са свързани с това, че те карат да започнеш да си задаваш въпроси, неудобни въпроси.Както си мислиш за нищото, изведнъж излиза въпроса "а къде по дяволите е това нищо" , а още по-лошия въпрос е "ЗАЩО?"...Ммм любимия ми въпрос.... Например "Защо има Вселена" и "Защо има живот?" Най-много ме радват хората, които са "достигнали" до отговора,а всъщост, като се замислите, ами, че то всички живеем, сякаш знаем ЗАЩО го правим. Аз всъщност съм много доволна от живота си , освен в моментите в които започвам да мисля "на едро" и изпадам в дълбоката бездна на защокания.Тогава естествено се появява някой "открил" смисъла на живота и ме закопава, ама я чакай малко бе човек, ами то ние не сме открили все още "КАК", а ти вече имаш отговора на "ЗАЩО?", за щастие, обаче се разсейвам, мислите ми отиват да поспят и заживявам нормално отново.Обаче( естествено трябва да има и ОБАЧЕ), ако не се разсея , започвам да търся моя си отговор, следователно преминавам във фази на абсолютна мания(за сметка на това доста повърхностна)към биология, физика и астрономия, история и митология, напоследък и геология и естествено философия, теология и мистика, ама мозъкът ми си има капацитет все пак, при това не голям...та затова написах това просто да се разсея и отново да заживея нормално след това, въпреки че не знам ЗАЩО!
неделя, 28 септември 2008 г.
В началото на мисията
Новата ми мисия включваше откриване и съответно изучаване на еурфити.Бяхме единадесет от планетата Сидиор, галактика Нлетру.Изпратиха ни в далечния край на галактиката -система Зандру.Там на планетата Харилиор трябваше да открием нещо от предишна мисия , на която провала беше останал загадка.В същинската си част това е обикновенна спасителна мисия.
И ето ни в подножието на планината Хотрас на Харилиор, пред вратите на станцията за галактически изследвания на Сидиор.
-Всичко изглежда нормално.
-А как се отваря вратата капитане?
-Лесно, станцията е строена преди 230 години и се отваря след ДНК анализ, тогава още не бяхме открили други цивилизации с идентично ДНК, които излизат в открития космос.Нужна ни е само малка капка кръв. Има ли смелчаци?
Екипажът мълчеше и гледаше с всеобщо озадачение.
-Ясно...Само не зная, как ще ви пазя всички от това, което е прекратило мисията на капитан Нарилион.- След което свалих предпазната ръкавица и поставих ръката си в отвора на стената.
-Достъп разрешен!
-Влизайте, преди да се е затворила.
Вътре ни чакаше огромна изненада.
-Осветлението е включено!
-Може би просто са го забравили.
-Не ставайте смешен доктор Айвион, без подръжка тези стари генератори не биха издържали и ден. Тук има някой!
-Права сте, капитан Ениди. - чу се глас от другия край на коридора - Радвам се да ви видя!
-Доктор Лаундрион!
Настанихме се в голямата зала,където Лаундрион започна да разказва за случилото се с капитана му и останалия екипаж.
- Нещо помрачи съзнанието на екипажа, може би вирус, неизвестен за мен и медицината ни. Нямам логично обяснение.Един ден, след като се върнаха от Енилиор за седмичните си отчети, всички бяха като обезумели.Капитана ми даде заповед да напусна станцията и да се присъединя към тях. Да започнем нов живот на планетата. Отказах категорично да се подчиня и очаквах да ме убие, но явно не беше толкова полудял. Повредиха комуникативната ни апаратура и се отправиха към Енилиор.
-Защо не поправихте апаратурата, докторе?
-Пробвах, но аз съм медик, а и те бяха взели всичкото злато от нея!
-Трябва да ги върнем на Сидиор, не можем да ги оставим да се намесват в развитието на чужда цивилизация.Разкаже ни, докторе, за еурфитите от Енилиор, колко разумни и развити са те?
-На тази планета, забравена от времето и натикана в самия край на галактиката, цивилизацията носи само разруха.Водят войни помежду си, дори и малкото суша която имат на планетата си са разделили на отделни територии, наречени от тях държави, нямат общ език.Замърсяват всичко около себе си, въздуха, водата, почвата.С всички важни проблеми се отнасят, сякаш не са от значение, но придават особена важност на дребните неща, свързани с ежедневието.Не мога да си обясня какво е накарало капитан Нарилион, да пожелае да се слее с тези първобитни същества.
-А имате ли представа къде точно може се намират на Енилиор?
-Опасявам се, че са се пръснали и не подържат връзка по между си. Пожелавам ви късмет, капитане.
-Знаете, че не вярвам в късмета, доктор Лаундрион. Те ще оставят следи след себе си. Ще обучим екипажът ми и след 3 дни отиваме в Енилиор, до тогава всеки трябва да знае поне по 2 от местните езика.
-Наричат я Земя.
-Кое?
-Енилиор капитане.
И ето ни в подножието на планината Хотрас на Харилиор, пред вратите на станцията за галактически изследвания на Сидиор.
-Всичко изглежда нормално.
-А как се отваря вратата капитане?
-Лесно, станцията е строена преди 230 години и се отваря след ДНК анализ, тогава още не бяхме открили други цивилизации с идентично ДНК, които излизат в открития космос.Нужна ни е само малка капка кръв. Има ли смелчаци?
Екипажът мълчеше и гледаше с всеобщо озадачение.
-Ясно...Само не зная, как ще ви пазя всички от това, което е прекратило мисията на капитан Нарилион.- След което свалих предпазната ръкавица и поставих ръката си в отвора на стената.
-Достъп разрешен!
-Влизайте, преди да се е затворила.
Вътре ни чакаше огромна изненада.
-Осветлението е включено!
-Може би просто са го забравили.
-Не ставайте смешен доктор Айвион, без подръжка тези стари генератори не биха издържали и ден. Тук има някой!
-Права сте, капитан Ениди. - чу се глас от другия край на коридора - Радвам се да ви видя!
-Доктор Лаундрион!
Настанихме се в голямата зала,където Лаундрион започна да разказва за случилото се с капитана му и останалия екипаж.
- Нещо помрачи съзнанието на екипажа, може би вирус, неизвестен за мен и медицината ни. Нямам логично обяснение.Един ден, след като се върнаха от Енилиор за седмичните си отчети, всички бяха като обезумели.Капитана ми даде заповед да напусна станцията и да се присъединя към тях. Да започнем нов живот на планетата. Отказах категорично да се подчиня и очаквах да ме убие, но явно не беше толкова полудял. Повредиха комуникативната ни апаратура и се отправиха към Енилиор.
-Защо не поправихте апаратурата, докторе?
-Пробвах, но аз съм медик, а и те бяха взели всичкото злато от нея!
-Трябва да ги върнем на Сидиор, не можем да ги оставим да се намесват в развитието на чужда цивилизация.Разкаже ни, докторе, за еурфитите от Енилиор, колко разумни и развити са те?
-На тази планета, забравена от времето и натикана в самия край на галактиката, цивилизацията носи само разруха.Водят войни помежду си, дори и малкото суша която имат на планетата си са разделили на отделни територии, наречени от тях държави, нямат общ език.Замърсяват всичко около себе си, въздуха, водата, почвата.С всички важни проблеми се отнасят, сякаш не са от значение, но придават особена важност на дребните неща, свързани с ежедневието.Не мога да си обясня какво е накарало капитан Нарилион, да пожелае да се слее с тези първобитни същества.
-А имате ли представа къде точно може се намират на Енилиор?
-Опасявам се, че са се пръснали и не подържат връзка по между си. Пожелавам ви късмет, капитане.
-Знаете, че не вярвам в късмета, доктор Лаундрион. Те ще оставят следи след себе си. Ще обучим екипажът ми и след 3 дни отиваме в Енилиор, до тогава всеки трябва да знае поне по 2 от местните езика.
-Наричат я Земя.
-Кое?
-Енилиор капитане.
събота, 27 септември 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
