"Мистериите на южните вампири " Шарлийн Харис

Клуб "Смърт"

II


Проверих дръжката на вратата, за да се уверя, че заключих. Обърнах се и с ъгълчето на окото си зърнах седяща фигура на люлката на верандата ми. Сподавих писъка си, когато той стана. Тогава го разпознах.
Аз носех дебело палто, а той беше по потник. Това наистина никак не ме изненада.
-Ел... - Оох на косъм бях - Бъба, как си? - внимателно се опитах да прозвуча небрежно. Провалих се, но Бъба не беше от най-досетливите. Вампирите допуснали голяма грешка да го превърнат в един от тях, когато бил на прага на смъртта, съсипан от дрога.
В нощта, когато го откарали в болницата, се случило така, че един от санитарите бил от немъртвите,а също така и огромен негов почитател. С недомислени действия, включващи убийство или две, санитарят успял "да го върне", превръщайки Бъба във вампир. Но процеса, както знаете, не винаги минава гладко. Така той преминал като кралски идиот. Луизиана му беше домакин през изминалата година.
-Госпожица Суки, как я карате? - все още с акцент и все още с някак бузесто, но хубаво лице. Тъмната му коса падаше по челото му, по един изискано-небрежен начин. Гъстите му бакенбарди стърчаха. Няколко немъртви фена го бяха спретнали за вечерта.
-Добре съм, благодаря! - казах учтиво с усмивка от ухо до ухо. Правя така когато съм нервна. - Просто се оправях да отида на работа. - добавих, чудейки се дали не беше възможно просто да стигна до колата си и да потегля.
-Е, госпожице Суки, бях изпратен да ви пазя тази нощ.
-Така ли, Кой те изпрати?
-Ерик.- каза той гордо.- Аз бях единствения в офиса, когато му позвъниха. Той ми каза да си докарам задника тук.
-Каква е опасността? - Огледах поляната в гората, където се намираше старата ми къща.Новините от Бъба ме обезпокоиха.
-Не зная, госпожице Суки, Ерик ми каза да Ви наглеждам, докато някой от "Зъбтазия" не дойде тук - Ерик, или Пам, или Чоу, или дори Кланси. Така че, ако отивате на работа, аз ще дойда с вас и ще се погрижа за всеки, който ви притеснява.
Нямаше никакъв смисъл да разпитвам Бъба допълнително, само да подлагам под напрежение крехкия му мозък. Той се разстройва, а вие наистина не искате да виждате какво става, когато това се случи. Точно заради това трябва да запомните да не го наричате с предишното му име, въпреки че и тогава, и сега когато той пее е незабравимо.
-Не можеш да дойдеш в бара! - заявих му най-безцеремонно. Това ще бъде бедствие. Клиентелата на "Мерлот" беше свикнала със случайните вампири, сигурно, но не можех да предупредя всички да не казват името му. Ерик трябва да е отчаян. Вампирското общество пази грешките си, като Бъба, извън прицел, макар че от време на време той решава да се скита навън сам. Тогава попадне ли "под прицел", таблоидите откачат.
-Вероятно можеш да стоиш в колата ми, докато работя.- Студът нямаше да пречи на Бъба.
-Ще бъда по близо. - невъзмутимо прозвуча той.
-Добре тогава, какво ще кажеш за офиса на шефа ми, точно зад бара е, и ще можеш да ме чуеш, ако викам.
Бъба все още не изглеждаше напълно доволен, но най-накрая кимна. Изпуснах дъха си, който не бях разбрала че задържам. Би било много по-лесно, ако се обадя, че съм болна и остана вкъщи. Но все пак не само Сам очакваше да се появя, а и се нуждаех от
надницата си. Почувствах колата си направо малка с Бъба на предната седалка до мен. Докато се друсахме покрай дърветата към пътя, си заповядах наум да се обадя на пътната компания да дойдат да изсипят още чакъл по криволичещата ми алея. След това
отмених тази заповед, също наум. Просто не можех да си го позволя сега. Трябва да изчакам до пролетта.., или до лятото.
Завихме на дясно. На няколко мили се намираше "Мерлот", барът в който работех като сервитьорка, когато не правих куп тайни неща за вампирите. По средата на пътя се замислих, че не бях видяла кола, с която Бъба да е дошъл до къщата ми.Дали не се беше телепортирал? Някои немъртви го могат, а тъй като Бъба не беше от най-талантливите вампири, реших, че може би това е дарбата му. Преди година бих го попитала, но не и сега, свикнах да се размотавам с немъртви. Не, че аз съм вампир, телепат съм. Животът ми беше истински ад, преди да срещна мъж, чиито мисли не мога да чувам. За съжаление, не мога да чета мислите му, защото той е мъртъв.
Бил и аз сме заедно от няколко месеца и доскоро нашата връзка беше наистина хубава. Останалите вампири се нуждаят от услугите ми, така че съм в безопасност в известна степен... в повечето случаи... понякога.
В "Мерлот" не изглеждаше да е много натоварено, съдейки по полупразния паркинг отвън. Сам беше купил бара, преди около 5 години. Може би не вървеше много добре, защото беше като изсечен в гората, която обгръщаше целият паркинг. А може би предишният собственик не беше улучил точната комбинация от напитки, ястия и обслужване. По някакъв начин, след като му смени името и го ремонтира,
Сам беше успял да открие баланса и добре си изкарваше прехраната от бара. Но сега беше понеделник вечер, не много добра нощ за пиене в клисурата, която случайно се намираше в северна Луизиана. Запътих се към паркинга за персонала, който беше точно пред караваната на Сам Мерлот, която се намираше перпендикулярно на служебния вход. Изфучах от шофьорската седалка, забързах се към склада, надникнах през
прозореца на вратата да огледам малкия коридор, където бяха вратите на стаята за почивка и офиса на Сам. Празно. Добре. Когато почуках на вратата на Сам, той беше зад бюрото си, което беше още по-добре.
Сам не е много едър, но за сметка на това е много силен. Косата му е руса, с червеникав отенък, а очите - сини. Беше някъде с три години по-голям от мен, а аз съм на 26. Падах си по Сам, той участваше в любимите ми фантазии допреди няколко месеца, когато започнах да се срещам с красиво, но смъртоносно създание. Тогава ентусиазмът ми поизбледня. Но той със сигурност ми е приятел, мисля.
-'Звинявай Сам - казах аз ухилена, като идиот.
-К'во става - той затвори каталога с доставки, който разглеждаше.
-Трябва да скрия някого тук за известно време.
Сам не изгеждаше особено щастлив.
- Кой? Да не би Бил да се е върнал?
-Не, все още пътува - усмивката ми стана дори още по широка - но, хм, те са изпратили друг вампир да ме пази и искам да го скатая тук за известно време, докато работя. Ще бъде ли проблем за теб?
-Защо трябва да бъдеш охранявана и защо той просто да не стои на бара? Имаме достатъчно "Истинска кръв".
"Истинска кръв" определено заемаше челни позиции сред конкурентните заместители на кръвта. "Втората най-добра напитка след живата", беше една от първите им реклами и вампирите се бяха повлияли от кампанията.
Чух тих звук зад мен и въздъхнах, явно Бъба беше нетърпелив и вече идваше.
-Сега, поисках... - започнах да казвам, опитах да се обърна, но не успях. Една ръка ме сграбчи за рамото и ме обърна. Пред мен стоеше лице, което никога не бях виждала преди. Той беше свил юмрук, за да ме удари по главата. Въпреки че бях пила
вампирска кръв преди месеци (за да си спася живота, да се изясним) виждах и на най-малката светлина в тъмнината и все още бях по-бърза от повечето хора. Спуснах се и се претъркулих към краката на мъжа, което го направи нестабилен, което пък улесни Бъба да го хване и да му скърши врата. Изправих се на крака, а Сам се излезе от офиса си. Гледахме се ту един-друг, ту Бъба, ту мъртвеца.
Е, сега наистина бяхме в неприятно положение.
-Убих го!- каза гордо Бъба.- Спасих Ви, госпожице Суки!
Когато Човекът от Мемфис се появи във бара ти, вампирясал, но все пак ТОЙ, и го гледаш как убива нападател, това е твърде много материал за осмисляне за няколко минути, дори и за Сам, който самия е повече от това, което изглежда.
- Ами да, направи го. - каза Сам със спокоен глас.- Знаеш ли кой беше?
Никога не бях виждала мъртвец, поне не и извън погребалния дом, докато не започнах да се срещам с Бил. (Който естествено беше технически мъртъв, но имам предвид човешки мъртъв). Изглежда сега попадам на такива много често. За щастие не съм прекалено гнуслива.
Специално този мъртвец беше около четиридесетте и изглежда всяка година от тях е била трудна. Имаше татуировки по целите си ръце, предимно евтино качество, каквото получавате във затвора. Липсваха му и няколко много важни зъба. Беше облечен в това, което определям като рокерски (моторджийски) дрехи: омазани сини джинси и кожено елече с нецензурна тениска отдолу.
- Какво има на гърба на елека му? - попита Сам, явно това имаше значение за него.
Бъба услужливо клекна и преобърна тялото на една страна. От начина, по който ръката му се беше опряла до края на дланта, ми се догади, но се насилих да погледна елекът му. Гърбът беше декориран с вълчи пейзаж. Вълкът беше в профил и изглеждаше, сякаш вие. Главата му беше силует срещу бял кръг, за който предположих, че трябва да е Луната. Сам изглеждаше дори още по-разтревожен, когато видя картинката.
- Върколак.- Каза той накратко.Това обяснява много.
Времето беше твърде мразовито човек да носи само елече, ако не е вампир. Върколаците бяха малко по-топли от обикновените хора, но в повечето случаи внимаваха да носят палта в студено време, тъй като тяхното общество все още беше в тайна (освен за мен, късметлийката и може би още няколкостотин други хора). Зачудих се дали мъртвият не беше оставил палто на закачалките до главния вход на бара. В такъв
случай, той трябва да е бил тук, скрит в мъжката тоалетна, чакащ ме да се появя. А може би беше дошъл право след мен от задния вход.
Може би палтото му беше в колата или на мотора му.
- Ти видя ли го да идва? - попитах Бъба. Аз бях, може би, малко не на себе си.
- Да, мадам. Сигурно Ви е чакал на големия паркинг. Зави зад ъгъла, излезе от колата си и тръгна към задния вход само минута след вас. Вие почукахте на вратата и тогава той влезе. Аз го последвах. Голям късмет извадихте, че ме имахте до себе си.
- Благодаря Бъба! Прав си, наистина се радвам, че си тук. Чудя се какво ли планираше да направи с мен. - Обляха ме студени тръпки като помислих за това. Дали е търсил за сграбчи някоя сама жена, или беше планирал да сграбчи специално мен? После осъзнах, че мисля тъпотии.
Щом Ерик е бил достатъчно разтревожен, да ми прати бодигард, то трябва да знае откъде идва заплахата, почти изключено е да съм била случаен избор. Без коментар.
Бъба излезе през задната врата и след малко се върна.
- Имаше тиксо и топка за запушване на устата на предната седалка.- каза Бъба. - Там беше и якето му. Донесох го да го сложа под главата му.
Той започна да увива лицето и врата на мъртвеца с дебелото му камуфлажно яке.
Опаковането на главата му беше наистина добра идея, защото поизтичаше малко. Като свърши задачата, Бъба облиза пръстите си. Сам ме прегърна, защото бях започнала да треперя.
- Това е странно, въпреки че...- Тъкмо казвах, когато вратата на коридора към бара започна да се отваря. Зърнах лицето на Кевин Приър.
Кевин е сладур, но е ченге, а това беше последното, което ни трябваше сега.
- Съжалявам, тоалетната прелива. - казах аз и затворих вратата точно пред стеснителното му, учудено лице.- Слушайте момчета, защо да не държа вратата затворена, докато вие не изведете този тип от тук, и го закарате в колата му. Тогава ще решим какво да правим с него.
Подът в коридора трябваше да се измие. Открих, че вратата всъщност се заключва, никога не го бях забелязвала до сега.
Сам се колебаеше:
- Суки, не мислиш ли, че трябва да се обадим на полицията? - попита той.
Преди година щях да съм на телефона, набирайки 911 още преди трупа да е ударил пода, но тази година беше дълъг учебен поврат.
- Как смяташ, ще се справи в затвора? -Роптаех аз, а Бъба тананикаше началото на "Синя Коледа".
- Достатъчно силни сме да се справим с това!- посочих трупът.
След кратък момент на нерешителност, Сам кимна, примирил се с неизбежното:
- Добре Бъба,хайде ти и аз да замъкнем този тип до колата му.
Изтичах да взема стирката, докато добрите мъже, вампирът и шейпшифтърът, изнасяха Байкърбой през задната врата. Докато Бъба и Сам се върнаха, донасяйки глътка студен въздух, за разведряване, аз измих коридора и мъжката тоалетна (както бих направила, ако наистина тоалетната преливаше). Напръсках с ароматизатор, за подобряване на атмосферата.
Добре, че действахме бързо, защото Кевин отвори вратата, малко след като я отключих.
- Всичко наред ли е вече тук? -попита той.
Кевин е бегач, затова няма мазнини, не е едър тип. Някак ми прилича на овца и все
още живее с майка си. Но въпреки всичко, не е глупак. В миналото, когато му слушах мислите, те бяха или за полицейската работа, или за страхотната му чернокожа партньорка Кения Джоунс. Точно сега бяха по-скоро съмнителни.
- Мисля, че го оправихме.- каза Сам. - Внимавай с краката, тъкмо измихме, да не се подхлъзнеш и да ме съдиш. - усмихна се на Кевин.
- Има ли някой в офиса ти? - попита Кевин, поклащайки главата си към затворената врата.
-Един от приятелите на Суки. - отговори му Сам.
- Аз по-добре бързо да отивам да разнасям питиетата.- казах весело и лъчезарно на двамата.
Проверявах дали опашката ми беше гладка и тогава направих своя "Рийбок ход". Барът беше почти празен и жената, която трябваше да сменя,Чарлси Тутън, изглеждаше облекчена.
-Това е една спокойна нощ.- промърмори към мен.- Момчетата от шеста маса цокат тази кана от час, а Джейн Бодхаус се опитва да улови всеки мъж, който влезе в бара. Кевин пишеше нещо в тетрадката си цяла нощ.
Погледнах единствената жена от клиентите ни в бара, опитах лицето ми да не показва отвращение. Всички пиещи кадри бяха част от алкохолизираните ни клиенти, хора, които отваряха и затваряха това място. Джейн беше една от нашите. Обикновено Джейн се напиваше сама в къщи, но на всеки две седмици и хрумваше да се разходи до бара и да си хване някой мъж. Ловният процес ставаше все по и по-съмнителен, защото не само че беше надхвърлила петдесетте, а и липсата на редовен сън и правилно хранене си казваха своето.
Конкретно тази нощ, забелязах, че когато Джейн се е гримирала, е пропуснала реалните периметри на очите и устните си. Резултатът беше невъобразим. Скоро трябваше да се обадя на сина и да дойде да я прибере. Само с бегъл поглед мога да кажа, че не може да шофира.
Кимнах на Чарлси и махнах на Арлийн, другата сервитьорка, която седеше на една маса с последното си увлечение - Бък Фоули. Беше наистина умряло, щом Арлийн не беше на крак. Тя ми помаха обратно и червените и къдрици подскочиха.
- Как са децата? - се обадих аз, докато започвах да прибирам чашите, които Чарлси беше сложила в миялната. Намирах, че се държа наистина нормално, докато не забелязах че ръцете ми неволно треперят.
-Справят се страхотно, Коуби е отличник по всичко, а Лиса спечели състезание по правопис. - каза тя с широка усмивка. На всеки, който не вярва, че разведена четири пъти жена може да бъде добра майка, бих посочила Арлийн. Усмихнах се и на Бък бързо, от уважение към Арлийн. Бък е около средното ниво, от мъжете с които Арлийн е излизала, което значи, че не е достатъчно добър за нея.
- Т'ва е страхотно! Те са умни деца, като майка си.- казах аз.
- Хей, онзи човек, намери ли те?
- Какъв човек? - въпреки че имах чувството, че вече знам.
- Този, с моторджийските дрехи. Пита ме дали аз съм сервитьорката, която излиза с Бил Комптън, защото имал доставка за нея.
- Той не ми знаеше името?
- Да, много странно, нали? О, Боже Господи Суки, след като не ти знае името, как е възможно да е пратен от Бил?
Може би умността на Коуби идваше от страна на баща му, щом на Арлийн и отне толкова време да се сети. Обичах Арлийн, заради същността и, а не заради мозъка.
- Е, и какво му каза? - попитах сияеща аз. Това беше нервната ми усмивка, а не истинската ми. Не винаги знам, кога я слагам.
- Казах му, че предпочитам мъжете ми да са топли и дишащи. - каза тя и се засмя.
Арлийн понякога беше и напълно нетактична.
Започнах да си припомням, защо бяхме добри приятелки.
- Не, наистина не казах това. Просто му казах, че ти си блондинката, която ще дойде в девет.
Благодаря, Арлийн. Значи нападателят ми е знаел коя съм, благодарение на това, че най-добрата ми приятелка ме е идентифицирала.
Той не е знаел името ми, нито къде живея, а само че работя в "Мерлот" и излизам с Бил Комптън. Това беше малко успокоително, но не напълно.
Три часа се извлачиха. Сам дойде и ми прошепна, че дал на Бъба да разглежда някакво списание и бутилка животоподдържащо питие и започна да ме ръчка зад бара:
- Защо този човек е дошъл с кола, вместо с мотор? - мърмореше тихо - Защо номерата на колата са от Мисисипи? - той замлъкна, когато Кевин дойде да провери дали ще се обадим на сина на Джейн, Марвин. Сам се обади, докато Кевин стоеше тук, за да чуе обещанието на сина, че ще бъде в "Мерлот" до двайсет минути. Кевин затвори тефтера си и го пъхна под ръката си. Зачудих се, дали Кевин не се превръщаше в поет, или пишеше автобиографията си.
Четиримата мъже, които се опитваха да игнорират Джейн, докато пиеха каната с бира със скоростта на костенурка си заминаха.
Всеки остави по долар на масата, за бакшиш. Големи скръндзи. Никога няма да мога да си оправя настилката на алеята с клиенти като тези. Само след половин час Арлийн приключи работата си и попита дали може да тръгва с Бък. Децата и все още бяха при
майка и, така че те с Бък щяха да разполагат с караваната за извесно време.
- Бил ще си идва ли скоро? - попита ме тя, докато обличаше палтото си. Бък говореше за футбол със Сам.
Свих рамене. Той ми се беше обадил преди три нощи, че е пристигнал в "Сиатъл" благополучно и че се е срещнал с когото е трябвало. На телефона ми се изписа "Скрит номер". Почувствах, че това говори доста за цялата ситуация. Почувствах, че е лош знак.
- Липсва ли ти? - гласът и беше лукав.
- Как мислиш? - отговорих и аз. - Отивай в къщи и си изкарай добре.
- Бък е много добър в "доброто изкарване" - каза тя почти похотливо.
- Късметлийка!
И така, Джейн Бодхаус беше единственият ни клиент в "Мерлот", когато Пам се появи, но нея едва ли можехме да я броим, защото беше здраво отрязана. Пам е вампирка и е съсобственик на "Зъбтазия", туристически бар в Шрийвпорт. Тя е втора в командването, след Ерик.
Пам е блондинка, най-вероятно на около двеста плюс години и всъщност, има чувство за хумор, което не е запазена марка за вампирите.
Ако вампир може да ви бъде приятел, то тя беше най-близкото до това.
Тя седна на един от столовете на бара и ме погледна над лъснатия дървен плот. Това беше зловещо. Никога преди не бях виждала Пам, извън "Зъбтазия".
- Как е?- казах и аз вместо поздрав. Усмихнах и се, но цялата бях напрегната.
- Къде е Бъба? - попита тя, с ясния си глас. Погледна зад рамото ми - Ерик много ще се ядоса, ако той не е тук.
За първи път забелязах, че Пам имаше някакъв лек акцент, но не можех да го определя. Може би само нотки на античен английски.
- Бъба е отзад, в офиса на Сам. - казах аз, фокусирайки се върху лицето и. Искаше ми се брадвата да падне върху нея. Сам дойде и застана до мен, запознах ги. Пам го удостои с много по-значителен поздрав, отколкото обикновените хора (което сигурно не би признала изобщо), тъй като Сам беше шейпшифтър. Очаквах да видя изблик на интерес, тъй като Пам е всеядна, в смисъл относно пола, а Сам е привлекателно свръхестествено създание. Въпреки че вампирите умеят да контролират израженията си, реших, че Пам определено не е щастлива.
- Каква е работата? - попитах след момент на мълчание.
Пам срещна погледа ми. И двете бяхме синеоки блондинки, но това е все едно да кажеш за две животни, че и двете са кучета. Това бяха най-близките прилики. Косата на Пам, беше права и гладка, а очите и бяха много мрачни. Сега бяха пълни с безпокойство. Тя
се втренчи в Сам многозначително. Без да каже и дума той отиде да помага на сина на Джейн, повехнал мъж малко над трийсет, да я качат в колата.
- Бил е изчезнал.-Каза Пам започвайки по същество.
- Не, не е. Той е в Сиатъл. - казах аз.
Съзнателно тъпа.
Точно тази сутрин, бях научила тази дума, от моя календар с думи и ето, че сега можех да я употребя.
- Излъгал те е.
Осмислях това, жестикулирайки.
- Той е бил в Мисисипи през цялото време. Карал е до Джаксън.
Погледнах надолу към лакирания дървен плот на бара. Доста добре се досещах, че Бил ме лъже, но да го чуя на глас, гадост, адски боли. Излъгал ме е и беше изчезнал.
- Е, какво ще направите за да го откриете? - попитах аз и се мразех, защото гласът ми трепереше.
- Търсим, правим каквото можем. - каза Пам. - Който го е хванал, може би е тръгнал и след теб, затова Ерик прати Бъба.
Не можах да отговоря. Борих се да се контролирам.
Сам се върна, предполагам видя колко разтревожена бях. На няколко сантиметра зад гърба ми той каза:
- Някой се опита да хване Суки по пътя и към работа тази нощ. Бъба я спаси. Тялото е отвън до бара, щяхме да го преместим, когато затворим.
- Толкова бързо? - каза Пам. Тя звучеше дори още по нещастно. Кимна на Сам. Той беше приятел, свръхестествено създание, въпреки че втория най-добър до него беше още един вампир. - По добре да отида до колата, да видя какво мога да намеря.- Пам взе като за обичайно, това че се бяхме погрижили за трупа сами, вместо да свършим нещо по официално. Вампирите имаха проблем с приемането на органите на закона, както и със задължението на гражданите да уведомяват полицията, когато възникват проблеми. Въпреки че вампирите не можеха да се присъединят към армията, те можеха да стават ченгета и всъщност се наслаждаваха на целия ад на работата. Вамп-ченгетата често
са наследници на други немъртви. Можех още много да разсъждавам за вампирските полицаи след това, което Пам каза.
- Кога е изчезнал Бил? - попита Сам. Опитваше се да държи гласа си на ниво, но се усещаше стаен гняв.
- Когато се е прибирал предната нощ. - каза Пам.
Главата ми направо се откъсна. Аз не знаех за това. Защо Бил не ми е казал, че се прибира в къщи?
- Караше към Бон Томпс, когато позвъни в "Зъбтазия", да ни уведоми, че се прибира и ще се срещнем вечерта.- това беше на практика оплакване за вампир.
Пам натисна бутоните на мобилния си телефон. Можех да чуя малките бибкания. Слушах разговора и с Ерик. След като изложи фактите,
Пам му каза:
- Стои тук. Нищо не казва. - тя сложи телефона в ръката ми и аз автоматично го сложих на ухото си.
- Суки, слушаш ли ме? - знаех, че Ерик може да чуе звуците от косата ми, движеща се по телефона и шумоленето от дъхът ми.- Мога да кажа,
че го правиш.- каза той.- Слушай ме и изпълнявай. От сега нататък няма да казваш на никого какво се е случило. Дръж се нормално.
Живей си живота, както винаги. Някой от нас ще те наглежда през цялото време, независимо какво мислиш. Дори и за през деня ще намерим
някой да те пази. Ще отмъстим за Бил и ще предпазим теб.
Отмъстим за Бил? Значи Ерик беше сигурен, че е мъртъв... е, несъществуващ.
- Не знаех, че е трябвало да се прибере предната нощ.- казах аз. Като че ли това беше най-важното нещо което научих.
- Имаше лоши новини, щеше да ти каже.- каза Пам внезапно.
Ерик я чу и издаде отвратен звук.
- Кажи на Пам да млъква. - каза той. Звучеше откровено бесен за пръв път откакто го познавах. Не приех
за нужно да предам съобщението, сметнах , че Пам също можеше да го чуе. Повечето вампири имаха много остър слух.
- Значи ти знаеш лошите новини и си знаела, че той се е прибирал.- казах аз. Не само, че Бил беше изчезнал и най-вероятно
беше мъртъв, перманентно мъртъв, но и ме е лъгал къде и защо отива. А и е пазил важна тайна от мен, за нещо, което се отнася и до мен.
Болката отиде толкова на вътре, че дори не можех да се почувствам засегната, поне за сега, после щях.
Върнах телефона обратно на Пам и се обърнах, да си тръгна от бара.
Разколебах се, докато влизах в колата. Трябваше да съм в "Мерлот" и да им помагам да се отърват от тялото. Сам не беше вампир, а
и беше замесен само заради мен. Не беше честно спрямо него. Но само след секунда колебание потеглих с колата. Бъба можеше
да му помогне, а и Пам - Пам знаещата всичко, докато аз не знаех нищо.
Със сигурност мярнах едно бяло лице между дърветата. Почти го извиках, щях да поканя вампира поне да седне на дивана, за през нощта.
Но после си помислих, не, трябва да бъда себе си. Нищо от това не беше обичайното, което правех. Няма да предприемам никакви действия.
Трябваше да остана пасивна, а и бях невежа не по собствена воля. Бях наранена и ядосана, доколкото ми беше възможно. Или поне така си
мислех. Предстоящото развитие щеше да докаже, че греша.
Влязох бясно в къщата и заключих вратата след себе си. Това, че заключих не би могло да спре вампир, но липсата на покана би.
Вампирът щеше да се погрижи за всеки отвън, поне до зазоряване.
Облякох си старата синя роба с дълги ръкави. Седнах пред кухненската маса, гледах ръцете си с празен поглед. Запитах се къде ли
беше Бил сега? Дали изобщо ходеше по земята, или беше купчина пепел в нечие барбекю. Замислих се за тъмнокафявата му коса, и как я
усещам под пръстите си. Обмислих тайното му завръщане. Струваше ми се, че са минали минута или две, но когато погледнах часовника на печката,
установих, че бях стояла пред масата, взирайки се в пространството повече от час. Трябваше да си лягам. Беше късно, студено и спането беше нормалното
нещо, което трябваше да направя. Но нищо в бъдеще нямаше да бъде нормално. О, почакайте всъщност, ако Бил си беше отишъл, бъдещето
ми щеше да е нормално. Няма Бил - няма вампири т.е. Ерик, Пам или Бъба. Няма свръхестествени създания - върколаци, шейпшифтъри или вакханки.
Щях да ги избегна, всичките, ако не се бях замесвала с Бил. Ако изобщо не беше се появявал в "Мерлот", аз щях да обслужвам масите, слушайки
с нежелание мислите на другите за дребнавата алчност, похотта, разочарованията, надеждите и фантазиите им. Лудата Суки,
селският телепат на Бон Томпс, Луизиана. Бях девствена, допреди Бил. Сега единствената вероятност за секс сигурно беше с
Джей Би дю Рон, който беше толкова прекрасен, че можеш да пренебрегнеш факта, че е тъп като пън. Имаше толкова малко мисли в
главата си, че компанията му ми беше почти приятна. Дори можех да го докосна, без да виждам неприятна картинка. Но Бил...
открих, че дясната ми ръка е свита в юмрук и праснах масата толкова силно, че адски ме заболя.
Бил ми беше казал, ако нещо се случи с него "да отивам" при Ерик. Така и не разбрах какво имаше предвид, че Ерик отговаря за
някакво наследство от Бил, или че Ерик ще ме пази от останалите вампири, или че вече бях на Ерик... да имам същите отношения със
Ерик, каквито имах с Бил? Казах на Бил, че не може да ме раздава, като коледен сладкиш. Но Ерик вече дойде при мен и дори нямах шанса,
да пренебрегна последните съвети на Бил. Изгубих връзката в мислите си, не че някога е била само една де.
Ооо, Бил, къде си?
Зарових лице в дланите си. Главата ми пулсираше от изтощение, а уютната ми кухня беше студена в този късен час.
Въпреки че заради телепатичните ми умения имах имунитет срещу вампирското омайване, може би бях уязвима към други суперсили?
Или просто ми липсваше единственият мъж, когото бях обичала. Почувствах се изкормена, празна и предадена. Чувствах се по-зле
и от когато баба умря, по-зле и откогато родителите ми се удавиха. Когато родителите ми починаха бях много малка и може би не
разбирах напълно, че вече ги няма завинаги. Дори ми е трудно да си спомня сега. Когато баба умря, преди няколко месеца,
намерих утеха в ритуала около смъртта и. Знам, че те не са ме изоставили.
Бях пред кухненската врата, изгасих лампите.
Веднага след като се завих в леглото си на тъмно, започнах да плача и не спрях за много, много дълго време. Не беше нощта,
в която да разчитам на благословии. Беше нощта, в която всичките ми загуби, които някога бях преживявала, силно ме притискаха.
Изглеждаше сякаш имам по-лош късмет от повечето хора. Направих опит да отблъсна потопа от самосъжаления, но не беше много успешен.
По-скоро се сля със страданието ми от това, да не знам каква е била съдбата на Бил.
Исках Бил да е сгушен зад гърба ми. Исках да усещам студените му устни по врата си. Исках белите му ръце да се плъзгат по корема ми.
Исках да говоря с него. Исках да се смее на ужасните ми подозрения. Исках да му разкажа за деня си, за глупавия проблем който имах с
газовата компания и за новите канали по кабелната телевизия. Исках да му напомня, че мивката в банята му се нуждае от нова шайба, да му
споделя, че брат ми, Джейсън, в крайна сметка няма да става татко (което беше добре, защото той не беше и съпруг, също така).
Най-сладката част от това да си с някой, беше да споделяш живота си с него. Моят живот очевидно не беше достатъчно добър за споделяне.

"Мистериите на южните вампири " Шарлийн Харис

"Клуб Смърт"

I

Бил стоеше прегърбен пред компютъра,когато влязох в къщата му.Това беше обичайният сценарий
през последните месец или два. Преди това той се откъсваше от работата си, когато бях там.
А сега клавиатурата беше по-привлекателна.
-Здравей съкровище!-каза той разсеяно, с поглед залепен в екрана.Отсрани, до клавиатурата, стоеше празна
бутилка "Истинска кръв", нулева. Поне се сещаше да се храни.
Бил не беше от типа мъже, които се обличаха с джинси и тениска,той носеше панталон каки и риза в пастелно синьо-зелено каре.
Кожата му сияеше, а гъстата му тъмна коса ухаеше на билки.
Можеше да разбушува хормоните, на всяка жена.Целунах го
по врата, но той не реагира.Облизах ухото му.Нищо... Шест часа стоях права в бар "Мерлот" и всеки път, когато
някой клиент не оставяше бакшиш, или някой глупак ме хващаше за дупето, си напомнях, че скоро ще съм при
приятеля си, ще правим невероятен секс и ще се радвам на огромното му внимание. Изглежда нищо от това
нямаше да се случи.
Поех бавно дъх и се вторачих в гърба на Бил.Беше наистина невероятен гръб, с широки рамене. В плановете
си го виждах гол и забивах нокти в него. Разчитах на това много силно. Издишах бавно и продължително.
- Ще съм с теб след минута - каза Бил. На екрана имаше снимка на мъж със сребриста коса и тъмен тен.
Беше секси, напомняше стила на Антъни Куин и изглеждаше могъщ. Под снимката имаше име, а след него някакъв текст, който
започваше с "роден 1756 в Сицилия".Само си отворих устата да коментирам как вампирите се появяват на
снимките, въпреки легендата и Бил се завъртя и осъзна, че аз четях. Той натисна едно копче и екрана стана
празен. Гледах го и изобщо не можех да повярвам какво се беше случило.
- Суки - каза той с опит за усмивка. Зъбите му бяха прибрани, така че той изобщо не беше в настроението,
в което очаквах да го намеря. Той изобщо не мислеше да го направим. Както при всички вампири, зъбите му се
издължаваха напълно само когато беше готов за секси удоволствия, или за такива, свързани с хранене и убиване.
(Понякога всички уоволствия вървят заедно и ти намираш смъртта си, вампиропоклоннико, но именно този елемент на
опасност е това, което привлича повечето вампиропоклонници, ако питате мен!) Въпреки, че бях обвинявана, че
съм едно от тези жалки създания, които се мотаят около вампирите, с надеждата да привлекат тяхното внимание,
има само един вампир, с когото съм замесена (поне доброволно) и той беше този, който седеше точно срещу мен.
Този, който пазеше тайни от мен. Този, който почти не се радваше, че ме вижда.
-Бил - казах аз студено. Нещо беше станало, станало с главно С и това не беше либидото на Бил.
-Ти не видя това, което току що видя - каза той бавно. Тъмнокафевите му очи ме гледаха без да мигнат.
-Ахааа -казах аз, може би малко саркастично.- И какво ще правиш?
-Имам тайна задача.
Не знаех да се смея или да се дразня, затова само повдигнах вежди и зачаках за повече информация. Бил беше
следовател за зона 5, вампирският участък в Луизиана. Ерик, главата на зона 5, никога не му беше давал задача,
която да е тайна от мен. Всъщност, аз бях винаги важна част от следователският екип, дори и да не желаех.
-Ерик не трябва да разбира за това. Никой от вампирите в зона 5 не трябва да знае.
сърцето ми сякаш спря.
-Тогава, ако не е поръчка на Ерик, за кого работиш? - коленичих, защото краката ми
бяха страшно изморени и се облегнах на коленете на Бил.
-Кралицата на Луизиана.- почти прошепна той.
Понеже той изглеждаше толкова тържествен ,аз се помъчих да не се засмивам, но безполезно.Избухнах в смях,
който се опитах да подтисна малко.
-Сериозно ли? - попитах, макар да знаех че трябва да е.Бил беше почти винаги сериозен. Зарових лицето
си в бедрото му, за да не види колко ми е смешно. Завъртях очи нагоре, за бърз оглед на лицето му. Изглеждаше
доста ядосан.
-Сериозен съм , като гроб. - каза Бил и звучеше стоманено твърд. Направих огромно усилие да променя отношението си.
-Добре, нека да се изясним.- казах аз със отговорен тон.Седнах на земята, кръстосах крака и отпуснах ръце на
коленете си. - Работиш за Ерик, който е шеф на зона 5, но също така има и кралица? На Луизиана?
Бил кимна.
-Значи, щатите са разделени на зони.Тя е началник на Ерик, откакто той започна работа в Шрийвпорт, който е
в зона 5.
Отново кимане.Аз сложих ръцете си около лицето си и шокирано попитах:
-Тогава, тя къде живее? Батън Руж?- Щатската столица ми се сртуваше сякаш очевидното място.
-Не, не. В Ню Орлеанс, естествено.
Естествено. Вампирския център. Едва ли можеш да хвърлиш камък в Биг Изи, без да уцелиш някой немъртъв, според
документацията.(Което само истински глупак би направил.) Туризмът в Ню Орлеанс беше в разцвета си, но това не бяха точно същите
тълпи от хора, както преди - трудни за изпиване , шумни тълпи. Новите туристи бяха от типа, който иска да
търка колене с немъртвите, да отиде във вампирски бар, при вампирска проститутка или да гледа вампирско секс шоу.
Така бях чувала, не съм ходила в Ню Орлеанс, откакто бях малка.Майка ми и баща ми ни заведоха там с брат ми Джейсън.
Трябва да е било преди да навърша седем, защото тогава починаха. Мама и татко умряха приблизително двадесет години
преди вампирите да направят съобщение в телевизионната мрежа, че действително съществуват сред нас.Съобщение, което
беше следствие на японската фирма, създала синтетична кръв, която подържа вампирският живот без нуждата от човешка кръв.
Американското вампирско общество оставили вампирите от японските кланове да се разкрият първи. След което едновременно
се разкриха и при повечето нации по света, които имат телевизия. А то в тези дни кой няма? Изявлението беше направено на стотици езици,
от стотици внимателно избрани вапмири. В тази нощ, преди почти две години и половина, ние, обикновенните стари, живи хора
разбрахме, че винаги сме живели с чудовищата сред нас. Но основата на изявлението беше "сега ние можем да излезем
напред и да се присъединим към вас в хармония.Вече не сме опасност за вас.Ние вече не се нуждаем да пием от вас, за да живеем."
Както можете да си представите, това беше нощ на високи рейтинги и огромен шум. Реакциите бяха разнообразни, в зависимост от
нациите.За вампирите в предимно ислямските нации беше най-зле.дори не искате да знаете какво се случи на немъртвия
говорител на Сирия, въпреки, че може би женските вампири в Афганистан получиха дори още по ужасна окончателна смърт.
(Какво са си мислели, избирайки жена за главната част? Вампирите трябва да са умни, но понякога не изглежда да са много
във връзка с настоящия свят.) Някои нации, като Франция, Италия и Германия твърдо отказаха да приемат
вампирите като равни граждани. Други като Босна, Аржентина и повечето Африкански нации отказаха да установят какъвто
и да е статут на вампирите и обявиха честна игра за всеки ловец на глави. Но Америка, Англия, мексико, Канада, Швейцария
и Скандинавските страни взеха по-толеранто отношение. Трудно беше да се определи дали тази реакция е точно такава, каквато
вампирите очакваха. Тъй като те все още се борят да стъпят на пазара на потока на живота. Вампирите останаха много потайни за
организациите и правителствата си и това което Бил ми каза току-що е най-голямото което съм чувала по темата.
-Значи кралицата на Луизиана иска да работиш по таен проект? - опитах се да звуча неутрално - И за това живееш пред компютъра
всеки час след събуждане през последните няколко седмици.
-Да. - каза Бил. Той взе бутилката "Истинска Кръв" и я надигна, но бяха останали само няколко капки. Отиде до хола в кухненската
част (когато реновира старото си семейно жилище, почти не оправи кухнята, защото не се нуждаеше от такава) взе още една бутика
от хладилника.Проследих звука, когато отвори бутилката и я постави в микровълновата. Микровълновата иззвъня, той взе бутилката
и постави палеца си отгоре, разклатия добре, за да се разнесе топлината равномерно.
-Е, колко време ти е нужно още за този проект? - попитах аз, разумно, мисля.
-Колкото трябва.- Отговори той по-малко разумно. Всъщност, Бил звучеше ясно раздразнен.
Хммм.Може ли меденият ни месец да беше свършил? Меден месец, имам предвид чисто фигуративно, защото Бил е вампир и ние не можем
да се оженим на практика почти никъде в света. Не, че той ме е попитал де.
-Хубаво, щом си толкова погълнат от този проект, аз ще стоя на страни, докато свърши.-казах аз бавно.
-Така ще бъде най-добре - Каза Бил след продължителна пауза. Почувстах се, сякаш ме ритна в корема. В следващия миг бях
права и обличах палтото си върху келнерската си униформа за студено време - черен панталон, бяла блуза с лодка деколте, с
емблемата на бар "Мерлот" от лявата страна. Обърнах гръб на Бил, за да скрия лицето си. Опитах да не се разплаквам, затова не
го погледнах,но почувствах дланта му на рамото си.
-Трябва да ти кажа нещо.- каза Бил със студен, равен глас. Спрях да слагам ръкавиците си, но не се обърнах да го погледна.
Можеше да ми го каже и в гръб.
-Ако нещо се случи с мен - продължи той (и тук аз започнах да се притеснявам) - трябва да погледнеш в тайното място, което
построих в къщата ти. Компютърът ми трябва да е там, заедно с няколко диска. Не казвай на никого, а ако не е там, ела да го вземеш от
тук.Ела през деня въоръжена. Вземи компютъра и всички дискове, които успееш да откриеш и ги скрий в скривалищната ми дупка,
както ти я наричаш.
Кимнах, можеше да види това и докато съм в гръб, просто не вярвах на гласа си.
-Ако не се върна, или не се чуем до осем седмици, кажи всичко, което днес ти казах на Ерик. Остави се да те пази.
Не казах нищо. Бях прекалено нещастна, за да се ядосвам, но не след дълго се сринах.Осъзнах думите му и разтърсих глава, усещах
опашката си по врата.
-Заминавам за Сиатъл, скоро. - каза Бил. Усетих студените му устни там, където опашката ми допираше врата. Той лъжеше.
-Когато се върна, ще говорим.
Някак това не прозвуча, като приятна перспектива, а зловещо по някакъв начин.Отново само поклатих глава, без да рискувам да
проговарям, защото всъщност вече плачех. Предпочитах да умра, отколкото той да види сълзите ми. И по този начин го оставих в
онази студена декемврийска нощ.

***

На следващия ден, по пътя за работа, направих едно глупаво отклонение. Бях в такова настроение, че си припомнях отново колко
ужасно беше всичко. Въпреки безсънната нощ, нещо вътре в мен ми каза, че мога да си оправя малко настроението, карайки сама
по Магнолия Грийк Роуд; това и направих.Старото имение на Белфлоур, Бел Рийв, беше оживено като кошер, дори и в студен и
грозен ден като този.Имаше микробуси на отдела за борба с вредителите, фирмена кола за кухненски дизайн и саниращ изпълнител
паркиран до кухненския вход на имението от преди гражданската война. Животът просто кипеше около Каралайн Холидей Белфлоур,
достолепна дама, която управляваше Бел Рийв и (поне част от) Бон Темпс през последните осемдест години.Зачудих се как ли
Порша, адвокат и Анди, детектив, приемаха всички промени в Бел Рийв. Те живееха със тяхната баба (точно както аз с моята)
през целия си съзнателен живот. Най-малкото трябваше да се радват на на нейното удоволствие да ремонтира имението. Моята баба
беше убита преди няколко месеца. Белфлоур нямаха нищо общо с това, разбира се. И нямаше причина да споделят удоволствието от
това ново охолство с мен. В интерс на истината и двамата ме избягваха като чума. Бяха ми длъжници, а не можеха да ме понасят.
И двамата нямаха представа, колко длъжни ми бяха. Белфлоур бяха получили мистериозно наследство от роднина, които беше
"мистериозно починал някъде из Европа", бях чула Анди да споделя на чашка с приятеля си-ченге в бар "Мерлот". Когато пускаше
билети за томболата на Гетсиманската Баптиска църква, госпожа Максийн фортенбъри, ми каза, че госпожа Каралайн е издирила
всички семейни записи, за да може да идентифицира своя благодетел, но все още е мистерия, кой е виновникът за доброто семейно
състояние. Тя не изглежда да страда от угризения да харчи парите, все пак. Дори Тери Белфлоур, братовчеда на Порша и Анди, има
нов пикап, който паркира в мръсния си двор. Харесвам Тери, мрачен ветеран от Виетнам, който няма много приятели и не му
завиждам за новите джанти. Но си мисля за карбуратора, просто бях принудена да го сменя. Трябваше да платя нацяло, помолих
Джим Дауни, ако може да платя половината сега и отаналата част в следващите два месеца, но Джим има жена и три деца. Точно
тази сутрин мислех да попитам шефа си, Сам Мерлот, дали може да ми добави още часове в бара.Особено сега, когато Бил е в
"Сиатъл", мога направо да живея в Мерлот, ако съм необходима на Сам, парите със сигурност са ми нужни.
Опитах, наистина силно, да не се вкисвам и подминах Бел Рийв. Поех на юг от града и завих на ляво по Хюмънбърд Роуд по пътя
към бара. Опитах се да се престоря, че всичко ще е наред, че след завръщането си от Сиатъл, или откъдето и да е, Бил ще бъде
отново страстен любовник, ще ме цени и накара да се чувствам стойностна отново. Исках пак да изпитвам това чувство, че
принадлежа на някого, а не да съм сама. Разбира се имах брат си, Джейсън, въпреки че по отношение на интимното общуване
той не се брои.Но болката в сърцето ми беше безспорно болката от отхвърляне. Познавах това чувство много добре, беше ми като
втора кожа. Със сигурност мразех това, че отново се проплъзваше в мен.

The Southern Vampire Mysteries

"Мистериите на южните вампири", поредицата на авторката Шарлийз Харис, се оказа напълно неоткриваема за българската аудитория. Това изключително ме вбесява и явно в гнева си изгубих част от разума си(по-голямата част).Най-кратко казано, реших, че щом никой няма да преведе или издаде книгите, аз ще го направя!По никакъв начин не искам да кажа, че хората, които превеждат книги из интернет не са със всичкия си, но предполагам, са учили английски не докато гледат сериали със субтитри като мен.Другото което искам да добавя е, че дори и да успея да преведа книгите, ако някое българско издателство, някога ги издаде, най-тържествено обещавам, че ще си ги купя!
Относно превода; снощи започнах книга трета" Клуб Смърт"(защото предните две вече съм ги чела и гледала под формата на "Истинска кръв",макар и доста да се разминават)Така че, ако някой, някога попадне на това с цел да прочете "Мистериите на южните вампири " на български, може и да успее....някога :) Ако трябва да зависи само от мен, преводът ще изобилства от правописни и пунктоационни грешки, затова помолих Карибиана да ми бъде редактор. Тя прие(поне за първа глава)Реших да поствам тук това което успея да направя, защото така може да достигне и до други, които искат да се запознаят със светът на Шарлийн Харис.

Искам да валя...

Ако бях облак, сега със сигурност щях да валя.Този път бих пропуснала гръмотевиците, просто ще обикалям около земята кротко, тихо , но безспирно ще напоявам почвата, ще препълвам реките, ще отида в пустинята и ще я превърна в блато.След това тихо ще се оттегля над морето докато падне и последната капка.Утрото ще ме събуди отново, но този път бяла и пухкава...

Тежко ми е....когато започна да мисля

Мисля, следователно съществувам...Ха! Познавам толкова хора, които значи изобщо не съществуват!Понякога, разбира се, и аз самата не съществувам.В кратките моменти на моето съществуване (мисловния процес) винаги стигам до затворените врати, до които навярно по-голямата част от човечеството стига. Проблемите с мисленето са свързани с това, че те карат да започнеш да си задаваш въпроси, неудобни въпроси.Както си мислиш за нищото, изведнъж излиза въпроса "а къде по дяволите е това нищо" , а още по-лошия въпрос е "ЗАЩО?"...Ммм любимия ми въпрос.... Например "Защо има Вселена" и "Защо има живот?" Най-много ме радват хората, които са "достигнали" до отговора,а всъщост, като се замислите, ами, че то всички живеем, сякаш знаем ЗАЩО го правим. Аз всъщност съм много доволна от живота си , освен в моментите в които започвам да мисля "на едро" и изпадам в дълбоката бездна на защокания.Тогава естествено се появява някой "открил" смисъла на живота и ме закопава, ама я чакай малко бе човек, ами то ние не сме открили все още "КАК", а ти вече имаш отговора на "ЗАЩО?", за щастие, обаче се разсейвам, мислите ми отиват да поспят и заживявам нормално отново.Обаче( естествено трябва да има и ОБАЧЕ), ако не се разсея , започвам да търся моя си отговор, следователно преминавам във фази на абсолютна мания(за сметка на това доста повърхностна)към биология, физика и астрономия, история и митология, напоследък и геология и естествено философия, теология и мистика, ама мозъкът ми си има капацитет все пак, при това не голям...та затова написах това просто да се разсея и отново да заживея нормално след това, въпреки че не знам ЗАЩО!

В началото на мисията

Новата ми мисия включваше откриване и съответно изучаване на еурфити.Бяхме единадесет от планетата Сидиор, галактика Нлетру.Изпратиха ни в далечния край на галактиката -система Зандру.Там на планетата Харилиор трябваше да открием нещо от предишна мисия , на която провала беше останал загадка.В същинската си част това е обикновенна спасителна мисия.
И ето ни в подножието на планината Хотрас на Харилиор, пред вратите на станцията за галактически изследвания на Сидиор.
-Всичко изглежда нормално.
-А как се отваря вратата капитане?
-Лесно, станцията е строена преди 230 години и се отваря след ДНК анализ, тогава още не бяхме открили други цивилизации с идентично ДНК, които излизат в открития космос.Нужна ни е само малка капка кръв. Има ли смелчаци?
Екипажът мълчеше и гледаше с всеобщо озадачение.
-Ясно...Само не зная, как ще ви пазя всички от това, което е прекратило мисията на капитан Нарилион.- След което свалих предпазната ръкавица и поставих ръката си в отвора на стената.
-Достъп разрешен!
-Влизайте, преди да се е затворила.
Вътре ни чакаше огромна изненада.
-Осветлението е включено!
-Може би просто са го забравили.
-Не ставайте смешен доктор Айвион, без подръжка тези стари генератори не биха издържали и ден. Тук има някой!
-Права сте, капитан Ениди. - чу се глас от другия край на коридора - Радвам се да ви видя!
-Доктор Лаундрион!
Настанихме се в голямата зала,където Лаундрион започна да разказва за случилото се с капитана му и останалия екипаж.
- Нещо помрачи съзнанието на екипажа, може би вирус, неизвестен за мен и медицината ни. Нямам логично обяснение.Един ден, след като се върнаха от Енилиор за седмичните си отчети, всички бяха като обезумели.Капитана ми даде заповед да напусна станцията и да се присъединя към тях. Да започнем нов живот на планетата. Отказах категорично да се подчиня и очаквах да ме убие, но явно не беше толкова полудял. Повредиха комуникативната ни апаратура и се отправиха към Енилиор.
-Защо не поправихте апаратурата, докторе?
-Пробвах, но аз съм медик, а и те бяха взели всичкото злато от нея!
-Трябва да ги върнем на Сидиор, не можем да ги оставим да се намесват в развитието на чужда цивилизация.Разкаже ни, докторе, за еурфитите от Енилиор, колко разумни и развити са те?
-На тази планета, забравена от времето и натикана в самия край на галактиката, цивилизацията носи само разруха.Водят войни помежду си, дори и малкото суша която имат на планетата си са разделили на отделни територии, наречени от тях държави, нямат общ език.Замърсяват всичко около себе си, въздуха, водата, почвата.С всички важни проблеми се отнасят, сякаш не са от значение, но придават особена важност на дребните неща, свързани с ежедневието.Не мога да си обясня какво е накарало капитан Нарилион, да пожелае да се слее с тези първобитни същества.
-А имате ли представа къде точно може се намират на Енилиор?
-Опасявам се, че са се пръснали и не подържат връзка по между си. Пожелавам ви късмет, капитане.
-Знаете, че не вярвам в късмета, доктор Лаундрион. Те ще оставят следи след себе си. Ще обучим екипажът ми и след 3 дни отиваме в Енилиор, до тогава всеки трябва да знае поне по 2 от местните езика.
-Наричат я Земя.
-Кое?
-Енилиор капитане.