"Мистериите на южните вампири " Шарлийн Харис

"Клуб Смърт"

I

Бил стоеше прегърбен пред компютъра,когато влязох в къщата му.Това беше обичайният сценарий
през последните месец или два. Преди това той се откъсваше от работата си, когато бях там.
А сега клавиатурата беше по-привлекателна.
-Здравей съкровище!-каза той разсеяно, с поглед залепен в екрана.Отсрани, до клавиатурата, стоеше празна
бутилка "Истинска кръв", нулева. Поне се сещаше да се храни.
Бил не беше от типа мъже, които се обличаха с джинси и тениска,той носеше панталон каки и риза в пастелно синьо-зелено каре.
Кожата му сияеше, а гъстата му тъмна коса ухаеше на билки.
Можеше да разбушува хормоните, на всяка жена.Целунах го
по врата, но той не реагира.Облизах ухото му.Нищо... Шест часа стоях права в бар "Мерлот" и всеки път, когато
някой клиент не оставяше бакшиш, или някой глупак ме хващаше за дупето, си напомнях, че скоро ще съм при
приятеля си, ще правим невероятен секс и ще се радвам на огромното му внимание. Изглежда нищо от това
нямаше да се случи.
Поех бавно дъх и се вторачих в гърба на Бил.Беше наистина невероятен гръб, с широки рамене. В плановете
си го виждах гол и забивах нокти в него. Разчитах на това много силно. Издишах бавно и продължително.
- Ще съм с теб след минута - каза Бил. На екрана имаше снимка на мъж със сребриста коса и тъмен тен.
Беше секси, напомняше стила на Антъни Куин и изглеждаше могъщ. Под снимката имаше име, а след него някакъв текст, който
започваше с "роден 1756 в Сицилия".Само си отворих устата да коментирам как вампирите се появяват на
снимките, въпреки легендата и Бил се завъртя и осъзна, че аз четях. Той натисна едно копче и екрана стана
празен. Гледах го и изобщо не можех да повярвам какво се беше случило.
- Суки - каза той с опит за усмивка. Зъбите му бяха прибрани, така че той изобщо не беше в настроението,
в което очаквах да го намеря. Той изобщо не мислеше да го направим. Както при всички вампири, зъбите му се
издължаваха напълно само когато беше готов за секси удоволствия, или за такива, свързани с хранене и убиване.
(Понякога всички уоволствия вървят заедно и ти намираш смъртта си, вампиропоклоннико, но именно този елемент на
опасност е това, което привлича повечето вампиропоклонници, ако питате мен!) Въпреки, че бях обвинявана, че
съм едно от тези жалки създания, които се мотаят около вампирите, с надеждата да привлекат тяхното внимание,
има само един вампир, с когото съм замесена (поне доброволно) и той беше този, който седеше точно срещу мен.
Този, който пазеше тайни от мен. Този, който почти не се радваше, че ме вижда.
-Бил - казах аз студено. Нещо беше станало, станало с главно С и това не беше либидото на Бил.
-Ти не видя това, което току що видя - каза той бавно. Тъмнокафевите му очи ме гледаха без да мигнат.
-Ахааа -казах аз, може би малко саркастично.- И какво ще правиш?
-Имам тайна задача.
Не знаех да се смея или да се дразня, затова само повдигнах вежди и зачаках за повече информация. Бил беше
следовател за зона 5, вампирският участък в Луизиана. Ерик, главата на зона 5, никога не му беше давал задача,
която да е тайна от мен. Всъщност, аз бях винаги важна част от следователският екип, дори и да не желаех.
-Ерик не трябва да разбира за това. Никой от вампирите в зона 5 не трябва да знае.
сърцето ми сякаш спря.
-Тогава, ако не е поръчка на Ерик, за кого работиш? - коленичих, защото краката ми
бяха страшно изморени и се облегнах на коленете на Бил.
-Кралицата на Луизиана.- почти прошепна той.
Понеже той изглеждаше толкова тържествен ,аз се помъчих да не се засмивам, но безполезно.Избухнах в смях,
който се опитах да подтисна малко.
-Сериозно ли? - попитах, макар да знаех че трябва да е.Бил беше почти винаги сериозен. Зарових лицето
си в бедрото му, за да не види колко ми е смешно. Завъртях очи нагоре, за бърз оглед на лицето му. Изглеждаше
доста ядосан.
-Сериозен съм , като гроб. - каза Бил и звучеше стоманено твърд. Направих огромно усилие да променя отношението си.
-Добре, нека да се изясним.- казах аз със отговорен тон.Седнах на земята, кръстосах крака и отпуснах ръце на
коленете си. - Работиш за Ерик, който е шеф на зона 5, но също така има и кралица? На Луизиана?
Бил кимна.
-Значи, щатите са разделени на зони.Тя е началник на Ерик, откакто той започна работа в Шрийвпорт, който е
в зона 5.
Отново кимане.Аз сложих ръцете си около лицето си и шокирано попитах:
-Тогава, тя къде живее? Батън Руж?- Щатската столица ми се сртуваше сякаш очевидното място.
-Не, не. В Ню Орлеанс, естествено.
Естествено. Вампирския център. Едва ли можеш да хвърлиш камък в Биг Изи, без да уцелиш някой немъртъв, според
документацията.(Което само истински глупак би направил.) Туризмът в Ню Орлеанс беше в разцвета си, но това не бяха точно същите
тълпи от хора, както преди - трудни за изпиване , шумни тълпи. Новите туристи бяха от типа, който иска да
търка колене с немъртвите, да отиде във вампирски бар, при вампирска проститутка или да гледа вампирско секс шоу.
Така бях чувала, не съм ходила в Ню Орлеанс, откакто бях малка.Майка ми и баща ми ни заведоха там с брат ми Джейсън.
Трябва да е било преди да навърша седем, защото тогава починаха. Мама и татко умряха приблизително двадесет години
преди вампирите да направят съобщение в телевизионната мрежа, че действително съществуват сред нас.Съобщение, което
беше следствие на японската фирма, създала синтетична кръв, която подържа вампирският живот без нуждата от човешка кръв.
Американското вампирско общество оставили вампирите от японските кланове да се разкрият първи. След което едновременно
се разкриха и при повечето нации по света, които имат телевизия. А то в тези дни кой няма? Изявлението беше направено на стотици езици,
от стотици внимателно избрани вапмири. В тази нощ, преди почти две години и половина, ние, обикновенните стари, живи хора
разбрахме, че винаги сме живели с чудовищата сред нас. Но основата на изявлението беше "сега ние можем да излезем
напред и да се присъединим към вас в хармония.Вече не сме опасност за вас.Ние вече не се нуждаем да пием от вас, за да живеем."
Както можете да си представите, това беше нощ на високи рейтинги и огромен шум. Реакциите бяха разнообразни, в зависимост от
нациите.За вампирите в предимно ислямските нации беше най-зле.дори не искате да знаете какво се случи на немъртвия
говорител на Сирия, въпреки, че може би женските вампири в Афганистан получиха дори още по ужасна окончателна смърт.
(Какво са си мислели, избирайки жена за главната част? Вампирите трябва да са умни, но понякога не изглежда да са много
във връзка с настоящия свят.) Някои нации, като Франция, Италия и Германия твърдо отказаха да приемат
вампирите като равни граждани. Други като Босна, Аржентина и повечето Африкански нации отказаха да установят какъвто
и да е статут на вампирите и обявиха честна игра за всеки ловец на глави. Но Америка, Англия, мексико, Канада, Швейцария
и Скандинавските страни взеха по-толеранто отношение. Трудно беше да се определи дали тази реакция е точно такава, каквато
вампирите очакваха. Тъй като те все още се борят да стъпят на пазара на потока на живота. Вампирите останаха много потайни за
организациите и правителствата си и това което Бил ми каза току-що е най-голямото което съм чувала по темата.
-Значи кралицата на Луизиана иска да работиш по таен проект? - опитах се да звуча неутрално - И за това живееш пред компютъра
всеки час след събуждане през последните няколко седмици.
-Да. - каза Бил. Той взе бутилката "Истинска Кръв" и я надигна, но бяха останали само няколко капки. Отиде до хола в кухненската
част (когато реновира старото си семейно жилище, почти не оправи кухнята, защото не се нуждаеше от такава) взе още една бутика
от хладилника.Проследих звука, когато отвори бутилката и я постави в микровълновата. Микровълновата иззвъня, той взе бутилката
и постави палеца си отгоре, разклатия добре, за да се разнесе топлината равномерно.
-Е, колко време ти е нужно още за този проект? - попитах аз, разумно, мисля.
-Колкото трябва.- Отговори той по-малко разумно. Всъщност, Бил звучеше ясно раздразнен.
Хммм.Може ли меденият ни месец да беше свършил? Меден месец, имам предвид чисто фигуративно, защото Бил е вампир и ние не можем
да се оженим на практика почти никъде в света. Не, че той ме е попитал де.
-Хубаво, щом си толкова погълнат от този проект, аз ще стоя на страни, докато свърши.-казах аз бавно.
-Така ще бъде най-добре - Каза Бил след продължителна пауза. Почувстах се, сякаш ме ритна в корема. В следващия миг бях
права и обличах палтото си върху келнерската си униформа за студено време - черен панталон, бяла блуза с лодка деколте, с
емблемата на бар "Мерлот" от лявата страна. Обърнах гръб на Бил, за да скрия лицето си. Опитах да не се разплаквам, затова не
го погледнах,но почувствах дланта му на рамото си.
-Трябва да ти кажа нещо.- каза Бил със студен, равен глас. Спрях да слагам ръкавиците си, но не се обърнах да го погледна.
Можеше да ми го каже и в гръб.
-Ако нещо се случи с мен - продължи той (и тук аз започнах да се притеснявам) - трябва да погледнеш в тайното място, което
построих в къщата ти. Компютърът ми трябва да е там, заедно с няколко диска. Не казвай на никого, а ако не е там, ела да го вземеш от
тук.Ела през деня въоръжена. Вземи компютъра и всички дискове, които успееш да откриеш и ги скрий в скривалищната ми дупка,
както ти я наричаш.
Кимнах, можеше да види това и докато съм в гръб, просто не вярвах на гласа си.
-Ако не се върна, или не се чуем до осем седмици, кажи всичко, което днес ти казах на Ерик. Остави се да те пази.
Не казах нищо. Бях прекалено нещастна, за да се ядосвам, но не след дълго се сринах.Осъзнах думите му и разтърсих глава, усещах
опашката си по врата.
-Заминавам за Сиатъл, скоро. - каза Бил. Усетих студените му устни там, където опашката ми допираше врата. Той лъжеше.
-Когато се върна, ще говорим.
Някак това не прозвуча, като приятна перспектива, а зловещо по някакъв начин.Отново само поклатих глава, без да рискувам да
проговарям, защото всъщност вече плачех. Предпочитах да умра, отколкото той да види сълзите ми. И по този начин го оставих в
онази студена декемврийска нощ.

***

На следващия ден, по пътя за работа, направих едно глупаво отклонение. Бях в такова настроение, че си припомнях отново колко
ужасно беше всичко. Въпреки безсънната нощ, нещо вътре в мен ми каза, че мога да си оправя малко настроението, карайки сама
по Магнолия Грийк Роуд; това и направих.Старото имение на Белфлоур, Бел Рийв, беше оживено като кошер, дори и в студен и
грозен ден като този.Имаше микробуси на отдела за борба с вредителите, фирмена кола за кухненски дизайн и саниращ изпълнител
паркиран до кухненския вход на имението от преди гражданската война. Животът просто кипеше около Каралайн Холидей Белфлоур,
достолепна дама, която управляваше Бел Рийв и (поне част от) Бон Темпс през последните осемдест години.Зачудих се как ли
Порша, адвокат и Анди, детектив, приемаха всички промени в Бел Рийв. Те живееха със тяхната баба (точно както аз с моята)
през целия си съзнателен живот. Най-малкото трябваше да се радват на на нейното удоволствие да ремонтира имението. Моята баба
беше убита преди няколко месеца. Белфлоур нямаха нищо общо с това, разбира се. И нямаше причина да споделят удоволствието от
това ново охолство с мен. В интерс на истината и двамата ме избягваха като чума. Бяха ми длъжници, а не можеха да ме понасят.
И двамата нямаха представа, колко длъжни ми бяха. Белфлоур бяха получили мистериозно наследство от роднина, които беше
"мистериозно починал някъде из Европа", бях чула Анди да споделя на чашка с приятеля си-ченге в бар "Мерлот". Когато пускаше
билети за томболата на Гетсиманската Баптиска църква, госпожа Максийн фортенбъри, ми каза, че госпожа Каралайн е издирила
всички семейни записи, за да може да идентифицира своя благодетел, но все още е мистерия, кой е виновникът за доброто семейно
състояние. Тя не изглежда да страда от угризения да харчи парите, все пак. Дори Тери Белфлоур, братовчеда на Порша и Анди, има
нов пикап, който паркира в мръсния си двор. Харесвам Тери, мрачен ветеран от Виетнам, който няма много приятели и не му
завиждам за новите джанти. Но си мисля за карбуратора, просто бях принудена да го сменя. Трябваше да платя нацяло, помолих
Джим Дауни, ако може да платя половината сега и отаналата част в следващите два месеца, но Джим има жена и три деца. Точно
тази сутрин мислех да попитам шефа си, Сам Мерлот, дали може да ми добави още часове в бара.Особено сега, когато Бил е в
"Сиатъл", мога направо да живея в Мерлот, ако съм необходима на Сам, парите със сигурност са ми нужни.
Опитах, наистина силно, да не се вкисвам и подминах Бел Рийв. Поех на юг от града и завих на ляво по Хюмънбърд Роуд по пътя
към бара. Опитах се да се престоря, че всичко ще е наред, че след завръщането си от Сиатъл, или откъдето и да е, Бил ще бъде
отново страстен любовник, ще ме цени и накара да се чувствам стойностна отново. Исках пак да изпитвам това чувство, че
принадлежа на някого, а не да съм сама. Разбира се имах брат си, Джейсън, въпреки че по отношение на интимното общуване
той не се брои.Но болката в сърцето ми беше безспорно болката от отхвърляне. Познавах това чувство много добре, беше ми като
втора кожа. Със сигурност мразех това, че отново се проплъзваше в мен.